Новини

Теодора Крумова

От самото начало Белфаст ми звучеше като предизвикателство …

Предизвикателството се оказа много по-голямо от това, което очаквахме. В началото ни посрещна много зеленина, цветове и спокойствие – тихи и спокойни улици. Човек дори не би предположил, че само допреди няколко години Белфаст е бил район на ожесточени конфликти. Напомнят го само рисунките по стените на къщите, имената и лицата на стотиците мъже и жени, и надписите по оградите, поддържащи жив спомена за загиналите. Но когато различните графити започнат да те съпровождат в пътуването ти из Белфаст, започваш да виждаш онази реалност зад тях и да се чудиш как хората тук са успели да преодолеят миналото (което дори не е и минало от дистанцията на няколко години), да загърбят омразата и отмъщението и да продължат напред, за да посрещнат чужденеца с атмосферата на един тих и спокоен град. Как успяват да го направят – без да забравят, но и без да носят товара на старите вражди. И между всичко това да наместят и другите, които са още по-различни – пътуващите общности (Travellers[1]), роми и новопристигналите си емигранти. Може би трябва да отбележим, че в Ирландия емигранти започват да идват едва през последните три години заради конфликта. Те все още не са формирали големи общности, но това неминуемо ще се случи. За разлика от нас обаче, те не се страхуват да приемат предизвикателството. Наясно са, че рано или късно това ще случи – по-добре е да е рано и в този случай щраусовият подход едва ли ще проработи. Но и те като нас сякаш са поддадени на изкушението по-лесно да приемат новопристигащите, отколкото да приемат собственото си многообразие – в етническо, религиозно и културно естество.

А дали наистина са успели да го направят … Може би отговорът е простичък и можеш да го видиш нееднократно върху графитите: „Не можеш да опазиш мира със сила. Той може да бъде постигнат само чрез разбирателство”; „Може ли това да се промени? Ние вярваме, че може”, които крепят баланса на спомените - “They shall be spoken of among their people and the generations shall remember them and call them blessed.” И контрастите не спират дотук. От една страна те посреща подкрепата на ирландците за всички, които смятат за онеправдани – подкрепят палестинците, подкрепят Куба, подкрепят Че, подкрепят борбата за освобождаването на Ленард Пелтиер. А в същото време ирландските пътуващи продължават да съществуват в една своя си, изолирана, паралелна реалност – опредметяващи в пълния смисъл на думата названието, което са получили ромите преди повече от хилядолетие – атцинганои – недокосваеми.

Контрастите продължават да ни съпътстват по време на опознавателната ни обиколка и запознаването ни с работата на организацията „Ранните години” (Early years)[2] – част от проекта на Национална мрежа за децата “Обмен и сътрудничество за подобряване благосъстоянието на децата” по ОПРЧР (№: BG051PO001-7.0.07-0086-C0001). Повече от десет години организацията реализира програмата „Кутия за играчки” (Toybox)[3] с деца от пътуващата ирландска общност и техните семейства. Както родителите, така и децата от целевата група се включват в модела HighScope[4] за игра. В една среда на терен децата свободно формират своето разбиране за света чрез активно общуване с хора, материали и идеи. Този начин на учене насърчава децата да бъдат активни, тъй като подбраните ресурси са съобразени с тяхното развитие. Ангажирането на родителите се гарантира чрез обучението на персонала на програмата да наблюдава, интерпретира, оценява и се грижи за развитието на децата и родителите в съответните им роли.

Първата спирка в нашата обиколка беше училището „Св.Богородица” (St Mary’s Primary school), в което се обучават ромски деца, деца от Филипините, деца на ирландските пътуващи и деца на други емигранти – поляци, немци, латвийци и др. Вярно е, че отвън първо те посрещат решетките – разбираемо е, с оглед на конфликтите до неотдавна. Вратата е с автоматична ключалка – контролира се от портиер и в училището не може да се влиза и излиза без надзор. Средата вътре е съвсем различна – много цветно, раздвижено. По коридорите има открити шкафове с ученическите дрехи, раници, книги, игри … няма заключени шкафчета. Първо посетихме библиотеката – ако си мислите, че ще влезете в сумрачна стая с високи прашясали етажерки, за да се изправите срещу суровия поглед на училищния библиотекар – жестоко се лъжете. Всъщност библиотеката е доста цветна, а библиотекарят … е, библиотекар няма. И въпреки, че беше по време на час, едно от децата свободно влезе и си взе книгата, която му е необходима. Предполагам, че в наше училище биха се ужасили – по време на час деца да се разхождат сами по коридорите, (па макар и да отидат до библиотеката), да влязат и да си вземат сами книга (без контрола на възрастен …) … Е, това някак си създава усещането за свобода, и в същото време ред и дисциплина. А децата в училището не са от „лесните” (както съм чувала да се изразяват колеги). Почти всички са емигранти или пътуващи (Travellers). Част от тях не знаят и думичка английски, когато влязат в училище, за част от тях – децата на пътуващите – образованието не е ценност (повечето трудно завършват основно образование, а в цяла Северна Ирландия има само едно момиче, което учи в университет; хора с висше образование - нямат) – въобще мила, родна картинка. Но приликата свършва дотук. Минаваме по класните стаи – броят на учениците в клас варира – от 10 до двайсетина. Чиновете са раздвижени, присъствието и индивидуалността на децата можеш да откриеш навсякъде в класната стая, въпреки, че всички са с униформи. По стените можеш да видиш мечтите им, можеш да видиш, кое дете се справя най-добре с поставената задача за седмицата, можеш да видиш елементи от културата на всяко дете – неизменната каравана, символ на пътуващите ирландци, снимки от Филипините, елементи от ромския бит … Във всеки клас има по двама преподаватели. В част от класовете с тях работеха и доброволци. Понякога родители също идват да помагат и присъстват в часовете. От гледна точка на използване на технологиите също има за какво да им завиждаме – интерактивната дъска е неизменна част от оборудването в стаята. Тя върви с таблети за всяко дете. Учителят не говори много по време на част. Материалът в повечето случаи се преподава по интерактивен начин, като децата сами откриват информация. Новата информация се поднася под формата на задачи, върху които те работят на таблетите си. Задачите, както и книгите в библиотеката, са степенувани по сложност и отделните деца работят на различни нива според своите възможности. Преподавателят обаче не оставя едно дете да се заседи прекалено дълго на едно определено ниво, а постоянно му поставя все по-сложни и сложни задачи, като по този начин го стимулира да се развива и да опитва все по-сложни неща.

Стигаме и до учителската стая. И ако очаквате дългата маса, с неизменната червена или зелена кадифена покривка – отново ще останете разочаровани. Учителската стая по-скоро прилича на малка, уютна кухня – с масички и диванчета – въобще място, където можеш и да си отдъхнеш, работейки.

И тъй като след всички красоти, които видяхме, постоянният въпрос, който човъркаше скептичните ни и прагматични мозъци, беше, разбира се, за системата на финансиране на училището, поставихме и него. Всъщност оказа се, че тук ситуацията не е много по-различна отколкото при нас. Прилага се система на делегираните бюджети, но пък си имат обезпечаване от страна на материалната база. И още една добра практика – за всеки придошъл ученик (независимо дали той идва от друго училище, емигрант или т.н) училището получава допълнителни средства – не са много, около 300 паунда на година, но с добър мениджмънт те успешно могат да бъдат инвестирани в адаптирането и интегрирането на новото дете.

И тъй като всеки, прочел информацията до тук, предполагам, ще си каже „Прекалено хубаво, за да е истина” бързам да споделя и другата страна. Разбира се, и тук си имат проблеми, с които пък те не са успели да се справят. Един от тях е сегрегацията – вярно е, че съставът на децата е разнообразен, но разнообразието не включва деца от местната ирландска или английска общност. Родителите са другият стълб на системата, който не е активно включен.  Училището е страхотно, средата е страхотна, методите на преподаване и овластяването на децата … Но ги няма родителите. Не че са изключени, но не са целенасочено включени, което е почти същото. Може би това е и причината за резултата – страхотно училище, но някъде някак си нишката се къса – от цялата група на ирландските пътуващи общности (Travellers) няма нито един с висше образование или такъв, който работи в институция (цялата група наброява около 1400 души). А и училището сякаш не се вижда в позицията да посещава родителите и да бъде активната страна в диалога. То разчита, че връзката с родителите се осъществява от социалните работници или неправителствени организации, които предоставят образователни услуги.

Тук идва програмата на „Ранните години” – „Кутия за играчки”. След като децата са се прибрали от детска градина, предучилищна, училище, те посещават семействата на пътуващите ирландци и предоставят образователни услуги под формата на игри. Част от тези услуги наистина са насочени към родителите, но по-скоро към развиване на умения как да се грижат по-добре за децата си.

Ние също посетихме някои от семействата, заедно с Рита от „Ранните години”. И не случайно бързо намерихме общ език с жените. Поканиха ни в караваната, почерпиха ни с кафе и някак неусетно започнахме да си споделяме каква в ситуацията в България и каква е в Ирландия. Слушаха ни с нескрит интерес. Тереза е на 27. Чака второто си дете. Сестра й Ана е малко по-възрастна. Има три деца, но споделя, че вече не е като едно време да имат по много деца и не смята да има повече от четири. И двете са интелигентни жени. Оценяват колко е важно образованието за децата им. Казват, че ще настояват децата им да получат образование. Защото те самите нямат. Не са отпаднали от училище. Изобщо не са ходили – както много от пътуващите момичета. Изобщо не могат да четат. Опитват се сами да се научат сега – наблюдават децата си докато си пишат домашните и се опитват да се научат да четат. Ана е осъзнала колко врати ти отваря образованието – с болка споделя, че е много унизително да отидеш в магазина и да се налага да молиш непознат да ти прочете надписите на стоките. Казват, че за децата им това трябва да се промени. Но дори и не допускат, че промяната е наистина възможна – както за децата, така и за тях самите. Сякаш това е някаква друга реалност. И не могат да повярват, когато им разказваме, че ние имаме момичета и момчета, които учат в университет, имат образование; че имаме учители, лекари, професори … Казват, че сигурно при нас ромите трябва да живеят много добре, за да имаме толкова образовани хора. Защото в Ирландия маргинализацията не се изразява в това да живееш в гетото … не се изразява в липсата на достъп до здравни услуги (Тереза сподели, че не се притеснява за раждането – услугите при тях са добри), нито в икономическата бедност. Не можаха да повярват, че при нас една майка получава около 20 евро детски (само за сравнение – детските надбавки при тях са около 200 паунда на седмица) и въпреки това имаме много студенти в университети… Говорихме си много … говорихме си как е при нас и как е при тях … и през цялото време сякаш нещо ме стискаше за гърлото … защото видях, че тук маргинализацията е много по-страшна – тя е в липсата на надежда, в липсата на мечти … когато дори не можеш да си представиш, че от другата страна има нещо по-различно … че самият ти можеш да промениш живота си и да постигнеш нещо повече …

Когато си тръгвахме, Рита сподели с нас: „Не знам какво сте си приказвали с Ана и Тереза, но Ана обеща утре да пусне дъщеря си на училище …”

Контрастите продължиха да ни съпътстват по време на цялата ни визита … Те провокираха и нас обаче … накараха ни да се замисли, колко неща все пак сме успели да постигнем, въпреки вродената си склонност постоянно да се оплаквам, колко е зле положението при нас …