Новини

Асен е от хората, които разбиват клишетата. Изглежда малко притеснен … в началото. Започне ли да разказва за това, което цял живот е искал да постигне обаче, погледът му сякаш се променя. И това звучи като клише, нали? Както и думите му „Винаги съм искал да уча …“ Продължи ли нататък обаче, разбираш, че това, което стои зад думите му е всичко друго, не и клишета …

Разказвам тази история не заради Коледата и не защото по Коледа стават чудеса, защото времето, когато тази история е започнала, Коледата все още не беше овластена да прави чудеса. А защото чудесата се случват тогава когато ги поискаш достатъчно силно … и направиш всичко възможно да им помогнеш да се случат.

Асен е (не)обикновен ромски родител в едно (не)обикновено "ромско" училище. От Карлово е. Историята му звучи като емблематичен пример за образователната система, за системата на детска грижа и детско правосъдие, за проблемите с ромската интеграция, за състоянието на цялото ни общество, и за това, че когато имаш мечта и достатъчно силно искаш да я постигнеш – няма какво да те спре.

Себе си представя по следния начин:

Казвам се Асен Тодоров Димитров.На 35 години съм. Роден съм в Пловдив, но живея в Карлово. Женен съм. Имам 2 деца. Учил съм в ОУ „Райно Попович“, гр. Карлово. Имам завършен 7 клас, но продължавам да уча в същото училище. Винаги съм искал да уча …

Асен е от децата, израснали с почти нормално детство – дом, училище … до 4 клас. Когато бил на 10, точно в „началото на демокрацията“, родители му се разделили и той бил изпратен при чичо си, където следвайки историческите тенденции в най-новата ни история, също както и цялото ни общество, е трябвало сам да преоткрие тежестите и отговорностите на свободата да нямаш кой да се грижи за теб. С тази разлика, че за едно десетгодишно момче, това може да е непосилна задача. Особено ако нямаш алтернатива … Асен обаче имал мечта и вярата, че образованието може да му помогне. За съжаление чичо му нямал възможност да го издържа и Асен трябвало да напусне училище, за да работи. Мечтата му да учи обаче не го напуснала. Сам отишъл в Дом за деца, лишени от родителска грижа и им казал, че няма кой да се грижи за него и иска да учи. Взели го и го записали в училище. Оттам обаче скоро му казали, че е по-голям от останалите деца и не е подходящо в тази възраст да е още в 4 клас. Трябвало да напусне и това училище. Мечтата му да учи обаче продължавала да не го напуска.

Чудейки се към кого да се обърне със странната си мечта за учене, Асен потърсил следващата институция, която била най-популярна сред връстниците му от онова време – Детска педагогическа стая. Едва ли в опита на инспекторите от ДПС (моля, да не се бърка с популярната политическа формация, която дори и по онова време може да е била по-гъвкава от едноименната институция) е имало такъв случай – не те да търсят някой, а някой тях да потърси. Както и да е, и тук обаче Асен ударил на камък. Инспекторите го изгледали учудено-равнодушни и му казали: „Не си за нас. Не можем да ти помогнем.“ „И все пак – не можете ли да ме пратите в училище?“ – упорито продължавал да настоява Асен. „Можем – ухилили се инспекторите. – Ако направиш някоя поразия“. И верен на принципа „Невъзможни неща няма“ Асен решил, че май това е останало единствената му възможност. Отишъл в центъра на града пред най-големия магазин, счупил витрината му, влязъл вътре и зачакал да го приберат. И тогава нещата си влезли в релси и Асен спрял да скандализира системата с ненормалните си желания. Сега вече всичко било в реда на нещата: младия ром без семейство извършил дългоочакваната от него противообществена проява и поел по пътя си към ТВУ. Най-важното обаче е, че там имало училище. За нещастие обаче, не след дълго закрили и ТВУ-то. И Асен така и не успял да завърши основно образование.

Преди да продължи с опитите си за летене, Асен решил да се приземи за малко и да си стъпи здраво на краката. Започнал в строителството, защото там не се интересували от дипломата, а от това колко добре работиш. Започнал като общ работник в строителството и постепенно се издигнал до майстор на земни настилки. След като успял в занаята, решил, че е време да се ожени (доста късно, като за стереотипа) и да отгледа (само) две деца. А когато децата пораснали и станало време за училище, решил, че и неговото време за училище отново е дошло, особено с появата на „Нов шанс за успех“ – програмата за ограмотяване на възрастни, финансирана от Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”. И така всички заедно тръгнали на училище - Асен и двете му деца.

Днес Асен с гордост споделя, че успешно е завършил вече 7 клас, и се надява също толкова успешно да завърши тази година и основното си образование.

Това обаче не е единственият му повод за гордост. След поредното обучение на Център Амалипе за родители от училищата, работещи по програмата „Всеки ученик може да бъде отличник“, Асен решава да създаде родителски клуб и в ОУ „Райно Попович“, Карлово. В началото всички посрещнали усилията му с насмешка – и учители, и родители. Учителите го питали защо им се бърка в работата, а родителите – колко му плащат. Все пак директорът и няколко учители застанали зад него и зад опитите му да привлече родителите към училище, да организира дискусии за ранните бракове, да помага, когато деца са застрашени от отпадане от училище и има нужда и от подкрепа от родителите и общността. Прави го безплатно. Защото се чувства горд, че може да помогне, че може да направи нещо за промяната на общността, че е част от голямата общност от активни родители на  Амалипе.

Прекарвайки повече време в училище, педагогическия колектив постепенно започва да го възприема като част от екипа, особено след като виждат помощта, която им оказва. Не рядко предотвратява конфликти – между ученици, между родители и учители. Скорошният случай е именно такъв. След създаден конфликт между ученик и учител, Асен случайно вижда как майката на въпросния ученик връхлита в училищния двор, афектирана и готова да защитава детето си. Той успява да поговори с нея. Тя го чува, за разлика от учителите, които се опитват да говорят с нея – защото е „един от нас“. Това разсейва напрежението и сега вече всички могат да седнат около масата и да обсъдят спокойно, разумно и рационално проблема.

Поредната инициатива, която Асен и учителите организират е свързана с жените, които са ангажирани по „четиринайсетдневките“ (обществено полезния труд, който се полага от хората, които са на социални помощи). Решили са да им предоставят стаята на родителския клуб във времето, в което почиват. „Така или иначе, споделя Асен, когато е студено, търсят къде да се скрият на топло. Защо да не е в училище? Така могат докато почиват да помогнат с нещо в училище. А и докато са тук – ще нагледат децата си, ще видят как вървят часовете и все ще променят отношението си.“ И жените с готовност приемат предложението на Асен, защото е „един от тях“.

Така постепенно, леко и полека се рушат бариерите …

Постепенно, с постоянство и ентусиазъм Асен успява да запали и останалите родители. Особено след като директорът им предоставя и стая в училище, където да се събира родителския клуб. „Вече си имаме свое място в училище. Така има къде да се съберем. Като влезеш в училище, не се чувстваш като изпъден, а сякаш си у дома“. Преодоляват и недоверието си към него – как така днес някой ще прави толкова неща без да му плащат. Постепенно започват да му вярват – защото го прави за това, децата му да имат по-добро бъдеще. С гордост допълва: „В началото бях сам. Трудно беше. Година и половина бях сам. Сега сме група от шест човека. Първо намерих един – двама, по-активни. И групата се увеличава. Трудно беше, но се получава. Хората казват: Една птичка пролет не прави. Аз бих добавил: … но е предвестник на пролетта.“

Теодора Крумова