Новини

На 22 март Министерство на образованието, младежта и науката оповести Концепция за основните принципи и иновационните моменти в проекта на нов Закон за предучилищното и училищното образование. Този документ беше очакван от месеци с надеждата да сложи ред в сагата около новия Закон за училищното образование. Сагата започна с опитите на Даниел Вълчев да прокара текст от над 100 страници в самия край на мандата на предходния парламент през март 2009: липсата на каквато и да е визия в предложения текст предизвика не само реакцията на всички, изкушени в образованието, но бе на път да скара коалиционните партньори от НДСВ и ДПС, като в крайна сметка т.нар. “проектозакон” дори не бе разгледан в Народното събрание. Сагата продължи с не особено успешен нов старт в края на април 2010 г., когато Министерство на образованието оповести “идеен проект” за нов закон, който бързо се превърна в мишена на многобройни критики от всички възможни страни: отново поради липса на ясна визия в текста, превръщащ го по-скоро в еклептика.  Затова решението да се изготви Концепция за новия закон, оповестено в ранната есен на 2010, бе логично и очаквано: по същество целият процес трябваше да започне именно с това.

Навярно оповестената на 22 март Концепция ще бъде анализирана от множество гледни точки. Също така ще бъде и оценявана по различен начин. Образованието е една от най-чувствителните теми в българското общество, а новият закон (който ще измести настоящия Закон за народната просвета) ще определи развитието на образованието в България през идващите поне две десетилетия.  Затова е естествено, че множество различни групи опитват да предложат и отстояват своята визия за българското образование чрез новия закон, а Концепцията е основното поле за това. По-долу предлагам анализ на оповестената концепция от гледна точка на темата за образователната интеграция на ромската общност.

Образователната интеграция – новата стара тема

С увереност може да се каже, че Концепцията на новия Закон за училищното образование дава надеждна основа, върху която могат да се изграждат политики за образователна интеграция. С всичката условност на едно такова твърдение – концепцията е текст с висока степен на обобщеност, като няма гаранция как той ще бъде опредметен в конкретните членове и алинеи на закона. След което няма гаранция доколко на тази основа ще се разработят целенасочени политики за образователна интеграция, които да “оживят” буквата на закона и да променят настоящото статукво. Но все пак: заложени са важни неща, които следва да бъдат отчетени и внимателно развити.

Предходните два проекта за закон (от април 2010 и февруари-март 2009 г.) по същество не съдържаха никакви текстове, които дори да загатват за необходимост от образователна интеграция на малцинствата и за интеркултурност. Човек би помислил, че в България или няма различни етноси, или образователният статус на малцинствата е съизмерим с този на мнозинството и проблем не съществува. Реалната картина обаче е съвсем различна. Данните от предходното преброяване на населението и всички проведени след това проучвания категорично сочат, че образователният статус на турците и особено на ромите е чувствително по-нисък от средния за страната. В текста на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси” е записано  „Образователните диспропорции имат изявена етническа характеристика... Обхватът в предучилищно обучение, например за българи е 54%, за турци – 38% и за роми – 12%. Завършилите основно образование българи са 22.6%, турци – 55% и роми 46.2%, българите със средно образование са 54%, турците – 24%, а ромите – 7.8% от общия брой на съответните групи.... Показателни са данните за висше образование. Около 23.5% от българите са завършили висши училища спрямо 2.7% от турците, и около 0.2-0.4% за ромите. Обезпокоителен е делът на онези, които нямат дори начален етап на основната степен на образование – при българите той е близо до нулата, при турците – 5.6%, а при ромите – 20.5%. В мнозинството си тези хора са напълно неграмотни.”^[1] Тази картина е добре позната на десетки хиляди образователи (учители, активисти на неправителствени организации, експерти), които полагат усилия за образователната интеграция на ромските деца, като в повечето случаи тези усилия не получават целенасочена подкрепа (методическа и финансова) от страна на Министерство на образованието и неговите структури. Посочената картина в никакъв случай не е предизвикателство, стоящо само пред ромската общност: от интегрирането на ромите ще спечели цялото общество, както сочи доклад на Световната банка от преди година; следователно образователната интеграция е задача на цялото общество.

Концепцията за новия закон поставя въпроса за образователната интеграция, при това го представя в цялото му многообразие: превенция на дискриминацията в класната стая, предоставяне на реални условия за равен достъп до качествено образование и изграждане на приобщаващо, интеркултурно училище, което запазва и развива многообразието от култури на различните групи деца в рамките на единна национална образователна среда. Всичко това е изведено като един от четирите основни стълба на образованието: „Да се учим да живеем с другите и различните”.

Концепцията експлицитно признава, че „продължават да съществуват поблеми с равнопоставения достъп до качествено образование и пълноценното включване в предучилищното и училищното образование на големи групи деца и ученици: от селските райони, от етническите малцинства...” (с. 7). Също така признава един от основните проблеми пред образователната интеграция на ромските деца, който концентрира в себе си множество други – големия процент на отпаднали ученици и рязкото намаляване на обхвата на учениците в задължителна училищна възраст. Цитирани са стряскащи цифри, които за съжаление отговарят на реалността: напр. това че през 2009/10 учебна година процентът на обхванатите в начален етап ученици (т.е. 1-4 клас) се е сринал до 93,4%, а в прогимназиален етап (5-8 клас) – до 82,4 %! Тези цифри стряскат не само в сравнителен план:  през 2003 – 2007 г. 99,7 % от учениците в начален етап посещаваха училище, а толкова ниски проценти като цитираните в Конвцепцията не е имало дори през най-кризисните години на прехода. Цифрите показват израстването на една многобройна група деца, която изобщо невлиза в училище или го прави за съвсем кратко време, което е ясен индикатор че училищната система е в дълбока криза и промяната е наложителна.

Представяйки „Визия за детската градина и училището на 21 век” Концепцията изисква от тях да „приемат и ценят различието” и да „гарантират равно качество на услугите за всички деца и ученици” (с. 11). В допълнение е посочено, че в новата образователна институция детето придобива „чувство на принадлежност и общностен интегритет” (с. 12). В съответствие с това са поставени част от задачите пред новия закон за училищното образование (напр. задачи 5, 11, 14 и др.). Текстове, съответстващи на посоченото са включени при определяне на мисията на детската градина и училището (напр. да допринасят за „уважението към различието, активното гражданско участие и междукултирния диалог...” – с. 15), както и в основната цел на предучилищното и училищното образование. Сред общите принципи в системата на предучилищното и училищното образование са включени защитата от дискриминация (основана на раса, народност, етническа принадлежност и др.), равния достъп, единство в многообразието. Така темата за образователната интеграция е представена в богатството й от аспекти – правозащитен, кохезионен, интеркултурен.

Цитираните текстове не бива да се разглеждат като абстрактен хуманизъм и не бива да остават на това абстрактно ниво. Ясно е, че не принципите и общите положения ще подпомогнат конкретните усилия на хилядите образователи. Те поставят основа, която следва да бъде развита в конкретни целенасочени действия за образователна интеграция на посочените групи в неравностойно положение и за цялостна промяна, насочена към създаване на приобщаващо училище.

В рамките на оповестената Концепция, описаните по-горе принципи се опредметяват в две важни положения. Първото е въвеждането на специфичен държавен образователен стандарт „гражданско и интеркултурно образование”. Държавните образователни стандарти (ДОС) са едно от основните нововъведения на Закона за училищното образование. В много страни стандартите са основното средство, чрез което държавите регулират своите образователни системи като поставят изисквания за резултатите, които училищата трябва да постигнат и условията за постигане на тези резултати: респективно училищата имат пълна автономия как да постигнат поставените резултати, спазвайки поставените условия. Въвеждането на стандарт за интеркултурно образование дава шанс темата за образователната интеграция да бъде издигната на възможно най-високо ниво: държавата ще формулира своите конкретни цели в тази насока и цялата училищна система ще трябва да допринася за тяхното постигане (респективно – ще бъде оценявана доколко ги постига). По този начин ще се избегнат „волните изпълнения” по темата, както и нежеланието на част (слава Богу – малка част) от учителите / директорите да работят целенасочено за образователна интеграция.

Държавните образователни стандарти ще бъдат разработени в детайли през идните седмици, като те ще опредметят обществената поръчка в съответната сфера. Всеки добър педагог знае, че правилното поставяне на цели е първата и най-важна стъпка към постигането им. Изготвянето на Стандарта за гражданско и интеркултурно образование ще бъде от ключово значение за по-нататъшното развитие на образователната интеграция и в това отношение ще бъде важно включването на добри експерти с опит на терен в групата, която ще подготви стандарта.

Второ важно положение, в което се опредметяват принципите от първата част на концепцията е изискването всяко училище да изготвисвоя програма за предоставяне на равни възможности на ученици от уязвимите групи, както и програма за превенция на отпадането от училище (с. 33). От една страна това е предпоставка за значително по-сериозен ангажимент към образователната интеграция – във всяко едно училище. От друга страна е възможност при налична политическа воля училищата да получат допълнителен финансов ресурс за осъществяването на дейностите, заложени в посочените две програми. На всички е ясно, че дейностите за образователна интеграция (както и за превенция на отпадането от училище) изискват инвестиции – на човешки и финансов ресурс. Тези инвестиции са с висока възвръщаемост и определено са по-евтини от инвестициите за реинтегриране на вече отпаднали ученици и за социални помощи на дълготрайно безработни. По-добре е да се инвестира в образователна интеграция на децата днес, отколкото в поддържането на безработни утре! Въпреки това интеграционната политика винаги е била недофинансирана. При приемането на подходящи текстове в новия Закон за училищното образование това може да се промени.

Разбира се, Концепцията може да бъде и критикувана от гледна точка на липсващи важни елементи. Така например, един от основните стълбове в досегашните усилия за образователна интеграция на ромската общност е десегрегирането на кварталните „цигански” училища и извеждането на децата от тях в етнически смесени училища. Както ромските неправителствени организации, работещи в сферата на образованието, така и самото Министерство на образованието определят десегрегацията като крайъгълен камък на своите усилия и политики за интеграция: ромски и български деца трябва да учат в една класна стая вместо да бъдат обособявани в „ромски” училища. Тази идея е залегнала в Стратегията за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства (подписана от министъра на образованието преди година), както и в ред други документи. Но Концепцията не съдържа експлицитни текстове в тази насока, което е слабост. Пропуснати са и други важни елементи.

Участието на родителите и местната общност

Силна страна на публикувания документ, която има –макар и непряка - връзка с образователната интеграция на ромската общност е включването на родителите и местната общност като реални играчи на училищната сцена. Не е тайна, че родителите участват в училищния живот рядко, а училището не прави почти нищо, за да ги стимулира и ангажира – особено по-малко грамотните и по-бедните родители. (Изключение от това правило е привличането на родители като възможни донори, дофинансиращи част от училищните разходи: нещо, което няма как да се превърне в правило и което не е толкова релевантно за родители от уязвимите групи).

Концепцията за новия закон експлицитно признава съществуващите проблеми с „отчуждението и негативните нагласи на родителите и на местната общност към училището” (с. 10). Детската градина и училището са определени като „център за развитие на личността и на общността”. Предвидено е, че „училищните политики се разработват съобразно потребностите на местната и училищната общност..., създават се с участието на представители на всички групи в училищната общност – ученици, учители, родители...” (с. 16). Тези принципни положения са опредметени в идеята за създаване на Обществен съвет като един от основните органи за управление на училището (с. 33-34).

Включването на родителите и на общността би дало допълнителен тласък на ромската образователна интеграция. Поради стечението на множество исторически, социални и чисто организационни обстоятелства мнозинството от ромите не припознават училището като своя институция и не участват в неговата дейност. Организацията, на която съм председател – Център Амалипе, работи с десетки училища от цялата страна. В много от тях ромските деца са мнозинството от учениците, но ромски родители не участват нито в настоятелствата, нито под каквато и да е друга форма. И това не се възприема като проблем, или като разрешим проблем – нито от учителите, нито от общността. Промяната в това статукво е ключова за цялостната промяна в училищната среда! Активните родители в момента се възприемат като не-системен фактор, но именно те са един от ключовите играчи, чието включване ще промени системата. С особена сила това важи за ромските родители и местните общности в населените места, в които живеят роми.

Слабост на Концепцията в тази й част е това, че не предвижда допълнителни мерки за повишаване на капацитета и гарантиране на участието на родителите от уязвимите групи. Ако целенасочени мерки в тази насока не бъдат предприети, родителското участие в дейността на училищата, обучаващи преди всичко деца от уязвими групи (напр. в селските райони, в населени места с преобладаващо ромско население и т.н.), ще бъде формално и неефективно, а в дейността на останалите училища ще участват най-вече богатите и по-образовани родители. Което от своя страна ще засили социалното изключване и ще увеличи допълнително дистанцията между т.нар. „елитни” училища и останалите.

Бъдещето на селските училища

Друг важен въпрос, който има важна, макар и индиректна връзка с образователната интеграция и достъпа до образование е този за бъдещето на училищата в малките населени места. Сериозна слабост на предходните проекто-закони (от 2009 и 2010 г.) бе мълчаливото намерение да бъдат закрити голяма част от селските училища. Това не бе експлицитно записано никъде, но въвеждането на новата образователна структура (изтегляща 8-ми клас от основното в гимназиалното образование), комбинирано с делегираните училищни бюджети и липсата на механизъм основните училища да започнат да обучават ученици и в първи гимназиален етап (8 – 10 клас) предвещаваше закриването на повечето от училищата по селата: те и сега преживяват на минимума (дори много от средищните училища са в това състояние) поради неголемия брой деца, а изтеглянето на един клас би ги „довършило”.

За образователната интеграция на ромската общност този въпрос е много важен: половината от ромите в България (47 %) живеят в села и голяма част от селските училища съществуват благодарение на това, че в тях се обучават ромски ученици. Подсигуряването на безплатен транспорт от закритите училища до т.нар. „средищно” училище не винаги е достатъчно за да убеди ромските родители, че децата им са на безопасно място в новото училище. Затова процентът на отпаднали ромски ученици е особено висок в селата със закрити училища, а резкият спад в процента на записаните ученици започна именно с ударната оптимизация на училищната мрежа през 2008 и 2009 г., когато бяха закрити над 450 училища.

Оповестената концепция също предлага новата образователна структура по начина, предвиден в Националната програма за развитие на училищното образование (одобрена през юни 2006 г.). Т.е. 8-ми клас ще излезе от основните училища. Новото е, че Концепцията предлага механизми тези училища, които имат възможност да се превърнат от основни в средно общообразователни, т.е. да започнат да обучават и в първи гимназиален етап (8 – 10 клас). Ясно е, че не всички селски училища ще могат да го направят и това едва ли е нужно. Но поне средищните училища, както и училищата в по-големите села навярно ще успеят да сформират паралелки в 8, 9 и 10 клас. Това ще даде шанс за по-пълен обхват на ромските ученици (особено на ромските девойки от селските райони, които обичайно не продължават след завършване на основно образование) до навършване на задължителната 16-годишна възраст. Ще даде шанс и за оживяване на образованието в селата, което е необходима предпоставка да се спре бавното и сигурно западане на селските райони.

А сега накъде?

Една концепция не би могла да каже всичко и това не е нейната функция. Много неща остават само загатнати или липсват напълно, без да влизат в противоречие или да се изключват от концепцията. В крайна сметка текстовете на Закона за училищното образование ще покажат къде и как оповестената на 22 март Концепция ще бъде доразвита и допълнена.

Както посочих по-горе, концепцията дава добра основа за последващи целенасочени политики за образователна интеграция. Определена заслуга за това имат и ромските неправителствени организации, които се обединиха около общи предложения (факт, който е безпрецедентен не само в «ромския сектор», но и като цяло е голяма рядкост за България) и успяха да намерят общ език с екипа, изготвящ концепцията. Остава им обаче не малко работа: за да може добрите принципи, заложени в настоящата концепция да се опредметят в текстовете на закона са необходими няколко неща:

1. Държавният образователен стандарт за гражданско и интеркултурно образование трябва обезателно да остане в окончателния текст на Закона. Този стандарт, при положение че конкретните му параметри бъдат разработени добре, ще даде ясна посока и порядък в протичащия твърде стихийно процес на образователна интеграция. Цялото общество (не само ромската общност) има интерес това да се случи;

2. Необходимо е по-ясно и категорично законът да предвиди финансови механизми за стимулиране на конкретните дейности за образователна интеграция: възможността училищата да получат средства над единните разходни стандарти на базата на училищна програма за интеграция е добра идея, която трябва да бъде ясно регламентирана;

3. Десегрегацията и стимулирането на обучението в етнически смесена среда следва да бъде подкрепено чрез текстове от закона: при всички положения десегрегацията трябва да получи подобаващо място в стандарта за интеркултурно образование. Но експлицитни текстове, които забраняват обособяването на класове и училища по етнически принцип са необходими и в самия закон;

4. Текстове, създаващи предпоставки и гарантиращи участието на родителите от уязвимите групи в управлението на училищната система, трябва да бъдат включени в закона: в противен случай няма да се случи реално родителско участие, а то е ключов елемент за промяна на системата.